Моето най-голямо щастие... моите деца...
Щастието е в децата. Те са бъдещето, все пак... и то нашето бъдеще със сигурност, защото чрез тях, гените ни продължават да скитат по земята и докато сме живи в тяхната памет и нас все едно още ще ни има... Дали е толкова важно да ни има? Земята и Слънцето едва ли се интересуват дали сме живи или не - те ще продължат да се въртят.
... И пак стигам до човешкия егоизъм. Незнайно защо всеки човек е егоцентричен, егоистичен, уникално важен и изначално съществен според него самия, за света. Защо се е получило така? Може би защото можем да разсъждаваме и в нашите мисли Аз-ът е на първо място и всичко от заобикалящата ни среда е съизмеримо САМО с нашите усещания. За това казват, че за да разбереш някого, трябва да се поставиш на неговото място.
... И може би единствения вариант човек да излезе от своя собствен Аз и да разруши оковите на егоизма е когато създаде дете. Детето е е като един негов малък безпомощен Аз на който той трябва да помага да просъществува- да го храни, къпе, облича, да го научи да ходи, да говори....
Но този малък Аз ще се научи и ще стане самостоятелен егоистичен човек. Повече няма да има нужда от нас и ще завърти света около себе си.
В същност това е характерно за сегашното ни общество. През различните епохи отношението към децата е било различно. В различните общества и народи отношението е различно, но аз нямам за цел да изследвам това.
В нашето общество тук и сега, ДЕЦАТА са център на Вселената. Обсипваме ги с играчки, надпреварваме се да им купим най-перфектната изненада, най-вкусните чипсове, да ги зарадваме най-много от цялото войнство баби, лели, чичовци и братовчеди... Защо? ... За да ни обичат! За да ни обичат най-много! За да получим онази нужна нежна прегръдка, която да ни разтопи сърцето, оная широка усмивка, която огрее деня ни.... но с времето това ги прави съвършени егоисти - свикват да получават Тук и Сега най-доброто, най-важното, най-красивото, най-съвършеното.... ако не го получат - стават тирани... докато го получат. Ако не го получат - ни правят нещастни (може би),защото не сме успели да бъдем успешни родители и да им осигурим нужното за тяхното щастие.
В същност не всички се поддават на детските провокации и манипулации. Добрите родители не го правят.
Добрите родители са осъзнали, че трябва да изградят личност, а не лигаво и глезено същество, което няма насищане. Трябва да изградят Аз-ът, който ще е тяхно продължение и който трябва да се справя с това, че колкото и да е егоистичен, все пак НЕ Е ЦЕНТЪР НА ВСЕЛЕНЕТА.
Излиза, че всичко правим пак само от собствен егоизъм.
Дали тогава щастието е в това да се преборя с егоизма и да осъзная, че съм ЕДНО ЦЯЛО с Вселената, че тя е добра към мен и ме води към моето предначертано съществуване?
